Описание
Наистина, при първото потропване на портата, и без да помни и знае как, Иван Краличът се прехвърли обратно през зида и падна на улицата. Няколко мига той стоя зашеметен. После се озърна внимателно наоколо си, но видя само непроницаема тъмнина. Черни бурни облаци затуляха небето вече; вечерният хлад се бе преобърнал на студен ветрец, който шумеше жаловито из пустите улици. Краличът улови първата, която му се случи, и тръгна бързешката, като пипаше зидовете, за да се оправи, и се спряпаше в барите. Всички врати, кепенци, прозорци бяха затворени и глухи. Никаква светлинка през резките, никакъв признак на живот. Градецът беше мъртъв - такива са всички провинциални градове, далеко преди полунощ. Доста време той се скита напосоки, като мислеше да излезе някъде на края. Изведнъж той се сепна и спря под една широка стряха на пътя. Окото му разпозна някакви тъмни фигури. Краличът остана на мястото си и се облегна предпазливо до вратнята, при която се случи. Едно изръмжаване, последвано със сърдит лай, го направи да отскочи. Той разбуди дворското куче, заспало извътре до вратнята. Движението му и лаят го издадоха. Нощната стража мръдна, оръжията задрънкаха и едно "стой" се извика по турски. В минути на неминуема опасност разсъдъкът коварно напуща човека н само един сляп инстинкт за самосъхранение замества всичките му други нравствени сили. Тогава той няма, така да се каже, глава; има само ръце за съпротивление н крака - за бягане. На Краличът стигаше да се повърне, и мракът завчас щеше да тури непробиваема преграда между него и стражата. Но той фукна право към нея, мина като вихър между самите сеймени и отбягна напред. Стражата го спогна и улицата заехтя от стъпки и викове. Между другите крясъци чуваше се и дръгливият глас на пандурина българин: "Стой бре, момче! Ще хвърляме!" Но Краличът бягаше, без да се обърне назад. Няколко пушки изпращяха подире му, но го не закачиха, тъмнината го спаси. Види се, че бягът му не спореше, защото скоро усети, че някой го улови за ръкава. Той се напъна напред, изсули се из дрехата си и я остави в ръцете на гонителя си. Две пушки още гръмнаха отзаде му. Краличът продължаваше да бяга напред, без да знае накъде; той едвам поимаше: от заморяване краката му се преплитаха. На всяка стъпка искаше да падне и там да остане.